Екхарт Толе е съветник и духовен учител, който работи индивидуално и с малки групи в Европа и Северна Америка. Всичко това немецът постига след прелом, който се случва с него, когато е на 29 години. Толе споделя в книгите си за някаква дълбока духовна промяна, която фактически унищожава старата му самоличност. Една нощ той чува някакъв глас, който изтегля като във фуния душевните му терзания. След това се променя радикално ходът на неговия живот. Следващите няколко години той посвещава на това, да разбере, интегрира и задълбочи промяната, която бележи началото на едно важно пътуване навътре в себе. От 1996 г. насам живее във Ванкувър, Британска.Колумбия, Канада. Ето какво разказва за онзи момент талантливият писател.

“Миналото едва ли може да ми бъде полезно и аз рядко мисля за него. Но ще ви разкажа накратко как станах духовен учител и как се появи тази книга.
До тридесетата си година аз живях в състояние на почти непрестанна тревожност, изпъстрена с периоди на самоубийствена депресия. Сега имам чувството, че говоря за някакъв друг минал живот, или за живота на друг човек.

Една нощ скоро след двадесет и деветия ми рожден ден се събудих някъде в малките часове с чувство на абсолютен ужас. Много пъти преди това се бях събуждал с подобно усещане, но този път то беше по-силно от всякога. Тишината на нощта, неясните очертания на мебелите в тъмната стая, далечният шум от преминаващ влак -всичко това ми се струваше толкова чуждо, толкова враждебно и така абсолютно безсмислено, че изпитвах дълбоко отвращение към света. Най-омразно от всичко обаче беше собственото ми съществуване. Какъв смисъл имаше да продължавам да живея с това бреме от нещастие? Защо да продължавам да се боря непрестанно? Усещах, че дълбоката жажда за унищожение, за несъществуване, ставаше много по-силна от инстинктивното желание да продължавам да живея.

Как да живея със себе си?!

„Не мога повече да живея със себе си.“ Тази мисъл се повтаряше в ума ми. После изведнъж осъзнах колко странна е тази мисъл. „Аз един човек ли съм, или двама? Ако не мога да живея със себе си, трябва да съм двама: аз и този, с когото не мога да живея.“ „Тогава – помислих си – само един от двамата е истински.“
Бях така изумен от това странно откритие, че умът ми спря. Бях в пълно съзнание, но вече нямаше мисли. Тогава усетих, че ме повлича нещо като въртоп от енергия. Отначало бавно, после по-бързо. Обзе ме силен страх, тялото ми започна да трепери. Чух думите „не се съпротивлявай“, сякаш някой ги произнесе в гърдите ми. Усещах как ме засмуква празнотата. Тя сякаш беше вътре, а не извън мен. Внезапно страхът изчезна и аз се оставих да пропадна в тази празнота. Нямам спомен какво се е случило след това.

Събудих се от чуруликането на птица на прозореца. Никога преди не бях чувал подобен звук. Очите ми още бяха затворени и видях образа на безценен диамант. Да, ако диамантът би могъл да издава звук, той би бил нещо подобно. Отворих очи. Първите лъчи на зората се процеждаха през завесата. Без да мисля, усещах, знаех, че светлината е нещо безкрайно повече от това, което ние осъзнаваме. Меката светлина, която проникваше през завесата, беше самата любов. Очите ми се напълниха със сълзи. Станах и се разходих из стаята. Познавах тази стая и въпреки това знаех, че преди никога не съм я виждал истински. Всичко в нея беше чисто и недокоснато, сякаш току-що се е появило. Вземах неща – молив, празна бутилка – и се удивлявах колко красиво и живо е всичко.

Този ден се разходих из града в пълно удивление от чудото на живота на земята, сякаш току-що бях роден на този свят.

Метаморфозата

Следващите пет месеца преминаха в състояние на непрестанен дълбок покой и блаженство. След това силата на усещането понамаля, или просто така ми се струваше, защото това вече беше станало мое естествено състояние. Все така можех да функционирам в този свят, макар да съзнавах, че нищо, което съм правил някога, не би могло да добави каквото и да е към онова, което по начало съм имал.

Разбира се, бях наясно, че с мен се е случило нещо изключително важно, но не го разбирах напълно. Едва няколко години по-късно, след като четох духовни текстове и прекарах време с духовни учители, осъзнах, че това, което всички търсят, вече е станало с мен. Разбрах, че силният натиск на страданието през онази нощ трябва да е накарал съзнанието ми да се отдръпне от себеотъждествяването си с нещастния и силно уплашен „аз“, който в крайна сметка е измислица на ума. Това отдръпване трябва да е било толкова пълно, че фалшивият страдащ „аз“ моментално е рухнал, като надуваема играчка, на която е извадена запушалката. Тогава е останала истинската ми природа като непрестанно присъстващото „аз съм“: съзнанието в чистия му вид, преди да се идентифицира с някаква форма. По-късно се научих да влизам в това вътрешно царство на безвремие и безсмъртие, което първо ми се беше сторило като празнота, запазвайки пълно съзнание. Пребивавах в състояние на такова неописуемо блаженство и святост, че дори и описаното току-що първо преживяване бледнееше пред него. Дойде момент, когато за известно време не ми остана почти нищо във физическата равнина. Нямах приятели, нямах работа, нямах дом, нямах обществено дефинирана самоличност. Прекарах почти две години в седене по пейките в парка в състояние на неописуема радост.

Но дори и най-прекрасните преживявания идват и си отиват. По-важното е може би, че всяко преживяване е поток от покой, който никога оттогава не ме е напускал. Понякога той е много силен, почти осезаем, и другите също го усещат. Друг път е като далечна мелодия.

По-късно хора идваха при мен и казваха: „Искам това, което вие имате. Можете ли да ми го дадете или да ми кажете как да го намеря?“ Аз им отвръщах: „Вие вече го имате. Само че не го усещате, защото умът ви вдига твърде много шум.“ Този отговор постепенно прерасна в книгата, която държите в ръцете си.
Преди да разбера, вече отново бях придобил Външна самоличност. Бях станал духовен учител.
ИСТИНАТА ВЪВ ВАС

Лечители.бг, Последвайте ни във Фейсбук!